Телефонът звънеше настоятелно.

Той избърса пяната за бръснене от лицето си, за да може да отговори.

Загледа се в екрана - показваха се само цифри. Номерът не беше част от адресната книга в паметта на устройството.

Поколеба се за миг.

- Да?

- Джеймс?

Нямаше как да сбърка този глас!

Умът му спря да се подчинява. Настоящият момент престана да съществува. Озова се в купето на влак, а тя седеше срещу него.

- И защо избра да пътуваме с влак? - Попита Габи.

- Гледката е невероятна. Четох за този маршрут в интернет. Имам чувството, че въобще не познавам това място! Толкова много имам да уча още за него. Но истината е, че има нещо романтично в това да пътуваш с влак!

Тя се засмя.

- Романтично? Това не звуча като дума от твоя речник, Джеймс!

- Не звучи ли? Може би я пазя като жокер в ръкава си за специални поводи.

- Имаш ли и други скрити козове, които криеш някъде?

Той се засмя от неочаквания въпрос. Погледите им останаха заключение един върху друг известно време, след което и двамата завъртяха глави, за да се любуват на красотата навън, все едно им стана неловко от разговора. Единствено незалязващите усмивки на лицата им ги издаваха, че „неловко“ не беше точната дума в случая. Нещо се случваше в главите и на двамата, което предпочитаха да остане там. Поне засега...

Той първи откъсна поглед от гледката на ранна утрин, която се разкриваше през прозореца, за да се полюбува отблизо на седящата срещу него Габи, докато тя продължи да им се наслаждава. Нищо! Това му позволяваше да се разхожда с поглед по нея, за да я изучава детайлно. Наслаждаваше на се на красивата ѝ, леко начупена, кестенява коса и пъстрите, почти кафяви очи. Слънцето вече грееше през стъклото, галейки голите ѝ рамене, дълбоко деколте и елегантни ръце с лек загар. Кожата ѝ му напомняше на капучиното, което си бяха поръчали, преди да се качат на влака. В мислите му се зароди желанието да може да вкуси и нея, за да сравни кое от двете би доставило по-голям екстаз на устните му.

Погледът му се спускаше надолу отново и отново. Стана му трудно да я гледа само в очите в момента, щом  тя свалила жилетката си и я постави нежно на седалката до себе си. Елегантения потник с тънки презрамки, по който остана, седеше някак отпуснато върху стройното ѝ тяло. Ако Габи се наведеше напред, това откриваше откриваше дълбоки хоризонти във фантазиите му и Той седеше нащрек през цялото време, за ако може да види повече. Не му помагаше и фактът, че изглежда - не носеше нищо отдолу, нито пък това, че щом тя започнеше да говори и да ръкомаха с ръце, някоя от презрамките ѝ се изхлузваше от рамото, преди сръчно да я вдигане обратно. Сега, отпусната назад на седалката и загледана в далечината, навярно не беше разбрала как лявото ѝ рамо отново беше останало напълно голо. Или напротив, много добре го разбираше и се радваше на надмощието на своята женска сила над волята на мъжа срещу нея.

Бяха минали десетина минути, през които Той я съзерцаваше, а тя разсеяно гледаше навън, когато най-накрая извърна поглед и го погледна директно. Той не помръдна нито за миг, за да прикрие факта, че я изяждаше с поглед. Беше му пределно ясно, че тя през цялото време също го наблюдаваше с периферното си зрение. Ако беше показал слабост, това щеше да е точка за нея. Погледите им отново застинаха един върху друг. Габи сякаш се сгуши, като постави ръка под гърдите си, а с другата завърна косата зад ухото си.

- Как ти се струва маршрута?

- Чудесен е, радвам се, че дойдохме.

- Харесва ли ти гледката? - Опита се да го приклещи Габи.

- Да, много!

- Имам предвид навън.

- Конкурира те успешно. Мисля, че очите ми никога не са били в по-голям екстаз от това, което виждат.

Габи не очакваше толкова директен отговор и изглежда, че очакването ѝ, че контролира играта, я сконфузи. Той се възползва от моментното си предимство и се изправи , опитвайки се да скрие опита си отново да надникне в деколтето ѝ. Отвори ципа на раницата, която седеше горе върху багажното отделение и извади малка, продълговата чанта. Седна, обърна я към себе си и започна да я разкопчава бавно, докато тя го наблюдаваше с нескрито любопитство. Отвори капака и се загледа за миг. Сега беше негов ред, за да си го върне.

И все пак, Той знаеше, че един истински джентълмен не може да кара една дама да чака, затова извади на показ фотоапарата, който държеше там.

- Ама ти наистина ли снимаш? - Попита Габи с изненада.

- Някога имала ли си поводи да се съмняваш в думите ми, Габриела?

- Не, но...

Той направи няколко снимки.

- Облегни се назад естествено и гледай навън, както преди малко. Да, точно така, изправи малко гърба и освободи брадичката. Чудесно! Погледни леко към мен. Наведи се малко напред. Още малко. Чудесно!

Габи изпълняваше със завидно майсторство неговите команди. Той свали окуляра на фотоапарата от лицето си.

- Обичаш ли да се снимаш?

- Май започва да ми харесва.

- Правила ли си го? Много добре ти се получава?

- Малко.

- Седни до мен да разгледаш снимките!

Габи се настани на отсрещната седалка, но Той държеше фотоапарата близко до себе си, за да я накара да се надвеси над него, за да ги разгледа. За да придобие стабилност, тя нямаше друг избор, освен да се притисне леко към него, което беше идеята.

- Оу, наистина са се получили добре! Тази ми харесва много, да.

- Седни пак там. Да, както си застанала е супер, остани малко в тази поза. Движи се, бавно, - продължаваше да я напътства. - Ти носеше някаква книга със себе си, нали? Защо не я вземеш? Добре, разтвори я. Гледай настрани. Наведи се напред, все едно си се задълбочила много.

Между множеството пози, презрамката ѝ отново се плъзна от рамото. Тя посегна да я вдигне, но Той я спря:

- Не, така е много секси, остави я за малко. Добре, това е!

Този път Габи не чакаше покана, а се настани до него, за да види резултата. Сега беше по-ентусиазирана и нямаше притеснения да се притисне отново в бялата риза на мъжа до нея. Сложи ръка на рамото му и се наведе над фотоапарата, за да резглеждат заедно новата порция снимки. Стори ѝ се, че сега парфюмът беше станал още по-силен и мъжествен, вероятно заради жаркото слънце навън, което нагряваше цялото купе.

- А какво четеш?

- Книгата ли?

- Да, как се казва?

- Фантазиите на Лора, - срамежливо отговори Габи.

- И какви са фантазиите на Лора? - Не изпусна възможността да я подхване Той.

- Цветни... Смели.

- Авантюристични?

- Малко, да.

- Като теб?

- Хм..., - изчерви се Габи.

Часовникът му изписука кратко два пъти.

- Наближаваме. Трябва да се приготвим.

След около дванадесет минути, влакът спря на гарата. Той слезе пръв, подавайки ръка на Габи, въпреки, че стъпалата не бяха високи.

- Разбирам, че кошницата е за пикник, но защо раницата ти е толкова голяма? Парашут ли носиш вътре?

- Защо ме питаш това? Намислила си да ме бутнеш от някой връх ли?

- Ние няма да се качваме чак до върха, нали?

- Не отговори на въпроса. Не искаш ли да те кача на върха? Сигурен съм, че горе ще ти хареса...

Това звучеше двусмислено, което  се хареса и на двамата, съдейки по усмивките им.

Габи беше в чудесна форма и сякаш познаваше местността, което може би не трябваше да бъде изненада. Пое с бодра крачка напред, окрилена от видимото задоволство да гледа как иначе коравият на приказки мъжага сега се прегъваше като муле под тежките дисаги, които си беше надянал сам. Поне така изглеждаше отстрани, защото Той не можеше да скрие удоволствието, което му доставяше да наблюдава как мускулите на красивото ѝ тяло се стягат, докато преодоляваше увеличаващия се наклон.

Времето наистина беше възхитително, едновременно топло от напичащото слънце, но и прохладно. Въпреки, че в планината, въздухът се разрежда, чистотата му беше опияняваща.

- Изчакай, да спрем тук.

- Измори ли се? Кое тежи повече – възрастта или багажа? - Игриво го подхвана Габи.

Той обаче я гледаше с непреклонен поглед, докато сваляше раницата от гърба си на земята. Отвори предния джоб, поразрови леко и извади слънцезащитен лосион. Постави малко количество на едната си ръка и започна да го нанася върху лицето си. Неговата спътница сложи ръка на хълбока си и си придаде леко детински вид, все едно го чака с досада. После гримасата прерасна в позиция, че тя не възнамерява да се маже.

- Тук е високо, ще изгориш! - Каза ѝ строго, докато я гледаше в очите.

- Пъзльо!

- Габи?!

- Чичо Джеймс!

- Ела! - Опита внимателно Той.

- Няма! - Продължи да се дърпа Габи.

- Добре, но горе ще се намажеш задължително!

- Ще си помисля!

Резултатът, изглежда, беше едно, може би две на нула за нея, което я накара да подскача с игрива походка. Той се опитваше да я следва, но определено лекотата ѝ беше извън възможностите му.

- И от колко време снимаш? - Попита го тя, завъртайки се с лице към него, подскачайки на заден ход.

- Не трябва да говориш докато ходиш. Нарушава се ритъмът на дишане и това е вредно.

- Още едно от тези ограничения, които възрастта налага, нали?

Три на нула.

Възрастовата разлика между двамата беше едва няколко години, но умелата сърничка се възползваше от този факт по изключително умел начин.

Можеше да се обзаложи, че тя също броеше резултата, защото след всяка отбелязана точка, ставаше все по игрива и в добро настроение. Беше му странно да разбере как този жена, която беше срещнал в консервативната работна среда, се беше преобразила в свободна пеперуда, която сега пърхаше с криле пред него, сякаш наистина претърпяла метаморфоза. Сменила обичайната риза и пола до коленете, прилепнали по тялото,  с много по-свободни дрехи; оставила тежките папки с документи, сега подскачаше по поляните, спирайки се тук-таме, за да бере цветя. Наслаждаваше се на лекотата, която видимо изпитваше, правейки пируети. Дори му се стори забавно да я слуша как говори на висок глас с разперени нагоре ръце.

- Хей, Габс, виж – това изглежда страхотно място до дърветата? Слънцето ще се обърне след малко и ще ни пазят хубавя сянка. Да поспрем тук, а? - Каза той, посочвайки едно закътано място настрани от пътеката.

Остави нещата на земята, за да може да извади тънък брезент, върху който с един размах застла меко одеяло.

- Аз какво да правя?

- Дай ми тези цветя и сядай на одеялото.

- Те са мои, - каза Габи, притискайки детински към себе си букета, който беше набрала по пътя.

- Ще ти ги върна, - убеждаваше я Той с протегната в очакване ръка.

- Обещаваш ли? - Закачаше се тя.

- Обещавам!

Гледайки го в очите през цялото време, тя протегна ръце и му подаде букета бавно.

- Можеш да седнеш, - подкани я Джеймс, докато измъкна отнякъде връзка, с която да завърже цветята в букет.

- И тук ми е добре.

- Ето, можеш да ги сложиш на одеялото до теб.

- Хм!

Докато тя се настаняваше, Той започна да рови в кошницата.

- Какво има за ядене?

- Вода?

Габи се присегна към шишето с вода. Опита се да отвърти запечатаната капачка, но не успя.

- Не мога.

- Ето!

- Благодаря! - Отговори тя на милия му жест да ѝ помогне и отпи жадно. - А какво има за ядене?

- Ще видиш след малко.

- Защо?

- Защото сега пи вода и не е хубаво да ядеш веднага.

- Знаеш ли, умът ми не побира как вие, старите хора, живеете с всички тези ограничения!

Този път Той не смяташе да ѝ остава длъжен.

- Може би това е причината да го добутаме до тук.

- И какъв е смисълът на живот, който се излива като дъждовната вода по листата, а не като реката се хвърля от ръба на скалата, за да се превърне в красив водопад?

- Смисълът е, че винаги има утре, което си заслужава да се изживее.

- Като цвете в саксия..., - саркастично довърши тя.

- И все пак реките преливат, когато дъждовната река се влее в тях, и пресъхват, когато не се, - довърши мисълта си Той.

- Мъдро!

- И поучително, - намигна с усмивка.

Двамата се засмяха. Това, което започна като закачка, придоби някакъв смисъл.

- Може ли да ям вече?

- Не!

- Кога ще може?

- Много ли си гладна?

- Да! - Отговаряше просто и директно Габи, показвайки отново една непозната своя детинска страна.

- Добре. Ето сега ще направя така, че времето да мине по-бързо. Искаш ли?

- Как?

- Ще ти направя няколко снимки с цветята, които си набра, и докато се усетиш, ще е време за обяд.

Габи хвана букета с цветя и го стисна към себе си. Той вече беше извадил фотоапарата и започна да я снима.

- Да, така изглеждаш много естествено. Искам да си представиш, че си дошла тук сама.

Не мина дълго време, когато момичето сякаш започна да си говори с цветята и с природата наоколо. Започна да се отпуска и да разцъфтява на снимките като букета, който беше набрала.

- Можеш да ги оставиш на одеялото и да извадиш книгата си, - инструктира я Той, докато ѝ подаваше малката ѝ чанта.

Получаваше ѝ се добре. Естествено. В това нямаше съмнение. Дори толкова се вживя, че се зачете в книгата, сякаш беше забравила за позирането. Докато отгръщаше страницата, презрамката ѝ отново се смъкна надолу. Тя завъртя съвсем леко поглед към нея, замисляйки се дали да не я вдигне.

- Не, така седи изключително елегантно. Остави историята на Лора да разсъблича фантазиите ти!

Габи го погледна и се усмихна.

- Сложи ръка на шията си и си представи, че четеш някаква гореща история от която ти става топло и на теб.

- Точно такава история чета в момента, - сподавено отговори тя.

Ръката и се плъзгаше бавно по ключицата и шията от страната на голото ѝ рамо, а не след дълго затвори очи и се пренесе някъде другаде. Самата тя несъмнено беше красива гледка.

- Можеш ли да сложиш книгата пред себе си и да се завъртиш към мен?

Тя се подчини, сложи книгата пред себе си, завъртя се леко настрани и протегна ръка напред, за да я задържи отворена. Тази позиция накара и другата презрамка да тръгне да се свлича, отваряйки дълбоко деколте, а вероятно само красивите ѝ гърди държаха блузата ѝ да не се смъкне напълно. За да се противопостави на гравитацията, тя притисна лакът към себе си. Погледна го с очи, пълни с въпросителни знаци. Дланта ѝ се притисна към гърдите, но не излъчваше чувство на неловкост. Имаше изненада от това, което се случваше в мислите ѝ.

- Ето, прикрий се с цветята.

Тя обхвана букета с ръце, продължавайки да гледа с онзи хипнотизиран поглед. Погледът му я обгръщаше нежно, докато нагласяше косата ѝ, а след нея намести и презрамките, за да изглеждат все едно току що са се изхлузили сами. После поправи положението на брадичката ѝ. Габи седеше почти неподвижно и изглеждаше възхитително. Беше се изчервила, а устните ѝ леко се бяха раздалечили. Той завъртя фотоапарата, за да ѝ покаже как изглежда на някои от последните снимки.

- Ела, изправи се. Продължавай да държиш букета пред себе си, аз ще смъкна блузата ти надолу, за да не се вижда.

Тя кимна с глава. Ръцете му се плъзнаха по голите и рамене, повличайки презрамките ѝ надолу с палци. Кожата ѝ настръхна. Гърдите ѝ се докосваха в дивите цветя, приятно хладният въздух целуваше кожата ѝ, а яркото слънце, което се процеждаше между клоните, щипеше нежно кожата ѝ, която беше станала толкова чувствителна, че чувстваше погледа му върху себе си.

Фотоапаратът изщрака още няколко пъти. Тя не гледаше в обектива, беше някъде другаде.

- Готови сме.

Чак сега очите ѝ срещнаха неговите.

Той се доближи до Габи, а погледите им оставаха вплетени, все едно телата им бяха разнородни полюси на магнит, разделени от невидима преграда.

- Трябва да те огледам да не са те полазили насекоми.

- Насекоми?

- Да. Може да са много опасни! - Говореше Той, докато се приближаваше с бавни крачки към нея.

Хвана букета от набрани цветя с дланите си.

- Прикрий се.

Габи сложи небрежно ръка пред голите си гърди, докато той внимателно премести цветята на земята. След това ръцете му докоснаха кожата ѝ, сякаш търсеха да напипат нещо. На моменти се доближаваше до нея, заглеждайки се в полепналите по кожата ѝ остатъци от растенията, които беше притискала към себе си. Когато дланите му обвиха шията ѝ, за да повдигнат косата ѝ, от гърдите ѝ се откъсна неволна въздишка. Очите ѝ се затвориха. Всичко се случваше много бавно. Приятно. Естествено. Той мина зад гърба ѝ и продължи да оглежда шията ѝ. Събра косата ѝ с пръсти, за да провери и зад ушите. После с длани, спускащи се по гърба ѝ коленичи зад нея. Дланите му се издигаха бавно по единия, после по другия крак...

- Често се целят в свивките, тъй като кожата там е най-тънка и мястото е безопасно за тях.

Всяко негово докосваше предизвикваше в нея едно гъделичкащо усещане, което се разливаше като звездите върху вечерното небе. След като  проучи цялото ѝ тяло, се изправи бавно, а ръцете му следваха пътя чак до раменете ѝ.

- Мисля, че в крайна сметка,  единственият кръвопиец наоколо съм аз, - тихо прошепна в ухото ѝ.

Тя се завъртя, умело имитирайки уплах, и гледайки го в очите, попита:

-  В безопасност ли съм?

- Искаш ли да си в безопасност? - Дъхът му се плъзна по шията ѝ.

- Само донякъде..., - прошепна тя, докато ноктите ѝ се впиха в ръкавите на ризата му.

Ръцете ѝ го дърпаха към себе си. Горещината на лицето му близо до кожата ѝ караше нейната също да гори от желание, но това не ѝ стигаше. Побъркваше я! Имаше нужда да усети устните му, които бяха толкова близо. Не можеше да си намери място от очакване, което я възбуждаше още повече. Той все още не беше достатъчно близко, въпреки, че усещаше как дрехите му се триеха в голата и кожа. Прегърна го и се опита да го притисне по-плътно към себе си.

Когато гърдите ѝ се допряха до неговите, най-накрая почувства облекчение и отпусна силната си хватка. Той следеше всяко нейно движение и очакваше момента, в който тя ще загуби концентрация. Направи крачка назад, хвана я умело през ръцете и ги кръстоса, като я завъртя с гръб към себе си. Почувства се все едно е с усмирителна риза, но да усеща тялото му към гърба си беше толкова успокояващо. Тази нейна позиция му даваше достъп най-накрая да целува шията и раменете ѝ безпрепятствено.

Устните му докоснаха кожата ѝ съвсем леко. Току що навлажнени, те се плъзнаха нагоре по врата ѝ, галейки, а не целувайки. Стигайки до чувствителната зона зад ухото, Той спря за миг подобно на люлеещата се гондола, която замръзва във връхната си точка, преди да се гмурне стремително надолу.

В противовес на целувките, започнаха да се плъзгат надолу, кръвта ѝ се качваше нагоре. Пулсираше. Навсякъде.

За да освободи дланите си, Той трябваше да пусне китките ѝ. Ръцете му се плъзнаха по голите ѝ ръце до раменете, а тя отговори мигновено, поставяйки своите на бедрата му, притискайки се още по-плътно в мъжкото тяло, което я подпираше като скала. Всъщност, усещаше че и още нещо, също толкова твърдо, я подпираше, и това, което усещаше, само засилваше любопитството ѝ. Ръцете ѝ бяха близко и вътрешно се опитваше да се спре да не го сграбчи още сега.

Той усети намеренията ѝ и се притисна още по-плътно, извивайки гръб назад. Пръстите му галеха опънатата, нежна кожа на гръкляна ѝ, за да се спуснат миг по-късно и да изследват подробно ключиците ѝ. Докосванията му бяха толкова деликатни, а Габи не можеше да си намери място в себе си. Продължаваше да иска още и още, но ръцете му се бавеха, минавайки покрай местата, на които искаше да ги усети. Търпението ѝ свърши, когато пръстите му бавно се движеха нагоре по двете страни на торса ѝ. Тя сграбчи ръцете му и ги сложи върху гърдите си, притискайки дланите му отгоре.

„Щом нещо се качва, друго трябва да слиза“ – помисли си той и започна да обсипва гърба и с още целувки. Тя се отпусна след него и телата им се свлякоха надолу в синхрон, за да се оплетат върху мекото одеяло. Устните им се гонеха върху кожата на другия, и все не успяваха да се стигнат.

Най-накрая Габи се завъртя към него, уви бедро около кръста ми и започна да разкопчава ризата му. Откри красиво оформените му гърди. Тялото му беше наслада за очите и ръцете ѝ. Както се беше отплеснала, Той отново я хвана неподготвена и я дръпна към себе си. Тя се стовари върху него, а ръцете ми я приклещиха.

Десертът беше сервиран преди основното ястие.

- Гладна ли си?

- И питаш!

Той бръкна в кошницата, за да ѝ извади сандвич, който тя хвана почти с настървение.

- Ммм, - заговори с още пълна уста, - какво има вътре?

- Задушени зеленчуци.

- Само?

- Маслини, ядки, тахан, подправки.

- Страхотно е!

- Радвам се да го чуя.

Той я гледаше със задоволство с какъв апетит се наслаждаваше на храната и определено харесваше това, че е успял да ѝ достави удоволствие.

- Ох, страхотни са, но не мога повече!

- Няма повече. Може ли да те намажа вече със слънцезащитен крем.

- Няма да ти откажа. Ами за теб няма ли?

- За мен има. Разбира се, че няма да ти дам и моя сандвич!

- Добре, недей. Толкова е хубав, че ще го изям и ще стана дебела.

- Няма да станеш, ще тренираме заедно един с друг.

- Знаеш ли, Джеймс, радвам се, че заминаваш.

Последното ѝ изречение го накара да спре, докато разнасяше лосиона по гърба ѝ.

- Радваш ли се? Защо?

- Защото присъствието ти винаги действа разсейващо.

- А какво лошо има в това?

- Ти няма да разбереш, времето за теб сякаш не тече.

- Как да не тече? - Той погледна часовника си. - Все пак ни чака влак наобратно и все някога ще трябва да поемем надолу. Знаеш ли, не ми се тръгва.

- И на мен не ми се тръгва...

Пътуването на обратно беше различно. Въпреки прекрасния ден, сякаш и двамата бяха малко тъжни. Седяха един до друг на седалката. Тя беше подпряла глава на рамото му и сякаш искаше да каже нещо, което тежеше в гърдите ѝ, но звук не излизаше.

***

- Ало? Джеймс?

- Да, Здравей!

- Габи се обажда! Помниш ли ме?

- Здравей, Габи!

- Минавах през твоя град и реших да ти звънна. Как си? Снимаш ли още?