Днес мислех да разкажа една случка от началото на тази седмица, но когато отворих моя блог видях, че един уважаван от мен съблогър е написал последния си постинг. Определено нямаше индикации, че иска да напуска това пространство, но не това е интересното, а това с какво пожелание си тръгна. "Времето е живот. Не го губете тук" и с малки букви добавено " или където и да е".  Да така е, времето е живот, но дали тук си го губим вече може да се поспори. Аз, а и една голяма част от блогерите тук са от поколението на 60-те, 70-те и 80-те години на 20 век. Детството ни е преминало по друг начин описан страхотно в една предавана в нета история, ще ви я припомня.

Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?

Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.

Вярно станахме такива защото такова стана и времето в което живеем. Явно старото време няма да се върне, работата която работим все по често ни поставя в условие на такава изолация и фактора компютър и интернет да бъде нашия прозорец и възможност за комуникация. Имам една приятелка, по-голяма от мен, много умен и ерудиран човек, но преди 10 -на вече година се разболя и сега просто прикована на легло. Това е най-големия оптимист на света, който познавам. От някоко години нейния контакт с външния свят са посещенията й в болница и това да комуникира в нета. Това я държи да бъди такава оптимиста, конактите и си други хора по света. 
Тук в нета срещаме и много хора, изясняваме си и много от все още останали в загатка за нас определения за нашите емоции. А точо тук наскоро видях в действие и едно определение за щастие и точно определение за любов. Един съблогер изживя и още изживява чувството наречено любов и определено много хора благородно му завиждат, а такива като мен просто им се радват на щастието и любовта.
Ще вмъкна още едно определение за любовта, което много ми хареса и накрая една притча за човешкото щастие. 

Влеченията на човека имат три източника: душа, разум и тяло.
Влеченията на ума пораждат уважението,
влеченията на душата пораждат дружбата,
влеченията на тялото пораждат желанието.
Съединенито на тези три влечения пораждат любовта.

Колкото и трудно намираме тази комбинация на трите влечения в едно, толкова и трудно търсим щастието.

Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие. Не било нужно той да се бори за него или да го търси, то просто си присъствало в ежедневието му и било част от неговия живот. Но въпреки това, Човекът все се оплаквал, недоволствал, мрънкал за всичко, не оценявал онова, което имал. Виждайки какво се случва, един ден ангелите се събрали на съвещание, за да решат какво да направят, за да променят това положение. Знаели, че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби, затова решили да скрият някъде Щастието. Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно. И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече в последствие, когато сам се е преборил за да го получи. Били сигурни, че това ще има ефект. Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така, че да не е толкова лесно намирането му?! Започнали да се изказват най-различни варианти – един предлагал да го скрият на връх Еверест, друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан, трети – кубетата на Тадж Махал, в някоя тясна горска пътечка..., в коридора на родилното отделение на някоя болница..., във фунийка за сладолед..., сред розите на някоя цветна градина..., в пакет цигари..., в брашното на някой хлебар... Изброили се толкова много места, но нито едно от тях не им се сторило достатъчно удачно и трудно за намиране, а именно това била целта. В този момент се чул нечий глас, който промълвил: - Вътре в Човека да скрием Щастието! Там той поглежда най-рядко... Всички кимнали одобрително на това предложение и приели идеята. И така, от ония древни времена, та до ден днешен, Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек. То вече не е даденост, не се дава наготово, трябва да се търси, да се намери... Не е лесно да се открие Щастието, но не е и невъзможно. Трябва просто Човекът да спре да търси “навън” и да насочи поглед навътре, към същността, към душата. Своята и на другите...

Това е и моят завъшек, щастието, любовта трябва да търсим най-вече вътре в себе си и живота може и да не е на вън, а там където се чувстваме най уютно и топло.

ада и рая:)))поздрави за постинга

има едно място, където тревата е по-зелена.

така е, ние сме проблема и решението

за някого, който цял живот е търсил, винаги ще има другото "там където е по зелена тревата"

Същият съблогър, за когото спомена в началото, rosidi, е много уважаван и от мен...
Изненада ме внезапното му излизане от блог.бг, а думите му... поразиха ме със своята истинност...
Подкрепям го изцяло... Все пак това е негово решение...
Както приемам и твоите думи - че човек трябва да търси щастието преди всичко вътре в себе си...

завършека, защото и аз го виждам така - даже си мисля, че когато ние сме (ако можем) такива, ако се чувстваме добре и уютно, по-лесно се наслаждаваме на живота и по-лесно привличаме спокойствието, щастието и ... ако имаме късмет - и любовта. Защото тя (последната) върви в ръчичка с някого ;)

вярно е, че има много стойностни хора в блога и ми е криво когато някой си тръгне така ненадейно...

най-трудно е да намериш любовта, но пък е единственото нещо в което винаги вярваме дори да не си го признаваме

dali e edinstvenoto,v koeto vyarvame. Naj-dobre e, kogato vyarvame v sebe si - togava moje da dokosnem ili pregyrnem lubovta, kakto i vsichko drugo. Ne znam dali vinagi vyravme, no e istina, che vinagi go jelaem, kopneem za neya, mechtaem si... abe kup nesta sa :)

Sorry, che pisha na latinica, no sum v nyakakuv internet klub i hich ne moga da namerya kirilicata ;)

си тръгва от едно място, той се установява на друго. Който държи на този човек, ще го намери и на другото място...Това по принцип, не е нужно да знам точно за кого става въпрос. Май в последно време доста хора напускат обидени и наранени от някого. А защо е нужно? Под слънцето(разбирай Интернет) има място за всички. И съвсем не е нужно да харесваш всички и всички да те харесват...Достатъчно(и необходимо е) да проявиш толерантност към тези, които не мислят като теб, за да очакваш същото и от тях.
Поздрави за авторката на постинга и за споделящите нейния начин на мислене!

така е, но интернет пространството е мястото за най-голямата анонимност и от там проява на всичко за което ако не си анонимен нямаш смелост

пълна анонимност. Всичко (и всеки) подлежи на разкриване. Виждам и тук(в блоговете) примери - някои пишат като анонимни, но се намират други, които ги разпознават.
Има и друг аспект - ако нямаш смелост с истинското си лице да се изправиш срещу проблемите и да се пребориш с тях, как ще го направиш от позицията на анонимен?
Изключвам тези, които използват анонимността, за да сипят обиди и клевети. Мисля, че в повечето случаи това са лицемери. Пише ти хвалебствен коментар, влизайки с ника си, и те плюе под маската на анонимен...
Извини ме, моля, ако съм изместила темата ти в друга посока! Приятна вечер!