Имената на любовта са много, те са разнообразни и многобройни и в същотото време май страшно много еднакви. Кой ли не е чувал обръщението - ей, слънце, мило,пух, злато, мечо, пиле...и вякакви производни на птици, животни и т.н, но какво е когато любовта ни няма име. Спомням си преди години, как един мой познат, който ползвал обществен телефон за да звънне на приятелката си, докато набирал номера чул до себе си от съседната кабина - "Как си слънце?" Беше искрено възмутен, че освен неговото слънце имало още едно, а те всъщност са много. Всеки, който се е влюбвал поне веднъж му се искало или пък е имал такова име. Много все още си го имат, те са нечии слънца, нечии пиленца и т.н., а пък и някои направо си идват с името - погледнеш го и ...той е мечо или пухче или нещо друго просто така.. името му залепва. Това е една обяснима реакция, една обяснима любов. Какво е когата любовта е безименна, когато е ТЯ или ТОЙ, но безименни. Дали тогава пак има чувства, дали обичаме безименна си любов или просто се страхуваме да и кажем името за да не избяга, да не ни се присмее или все от някакъв страх, породен от нашето въображение. Когато една любов почучи име, тя като че ли вече е афиширна не толкова пред целия свят, а пред самия себе си, а безименната остава само за теб.