Тези дни, както си ми е традицията всеки ден, докато си пиех кафето си изтеглих късметче (чисто виртуално) и ми се падна нещо интерсно: „Пороците на младини са преминаващи, в зрелостта – гости, а на старини – домакини”. Позамислих се и даже се съгласих, вярно, че на младини и пушенето и алкохола в началото се е чисто любопитство, след това някакво отъждествяне с това, че сме по зрели и когато дойде старостта вече се носят последствията от тези си пороци. То не беше борба с тютюнопушенето, то не е лечение на алкохолизма, то не бяха мерки за предпазване от тези пороци, които на старини най-вече създават проблеми. Ама за любовта като порок, нещо не ми се върза последователността. В младостта и зрелостта любовта е много по-лош  порок с наистина тежки последствия (нямам предвид болести предавани по полов път, това може да е тема за здравен сайт), това че грешките от нея си ги носим за цял живот или поне до следващата грешка, а на старини освен на спомени и до украсяване на историите друго като домакинстване не се случва. И се сетих за едно много точно определение на Бранислав Нушич от неговата „Автобиография”: „Любовта е особен вид пиянство. След като човек изпие първата и втората чаша, отваря му се апетит, чувствува жажда и започва да поглъща чаша след чаша. Приблизително така беше и при мен и мога да кажа, че бях станал истински алкохолик. Още неизтрезнял от предишната любов, аз вече поемах новата чаша, която стоеше пред мен. Това може би е най-доброто потвърждение на моето предположение, че любовта е навик — също както пушенето например. Има хора, които изобщо не пушат, а има и такива, които не могат без цигари; някои пушат с мярка, други не изпускат цигара от устата си; някои често менят тютюна и затова страдат от мъчителна и тежка кашлица, други по-рано са пушили, но след като са видели, че тютюнът им вреди, са го оставили, за да си подобрят апетита. Аз спадах към числото на страстните пушачи, които с удоволствие сменят тютюна и които запалват нова цигара веднага след като изгасне допушената. Така аз изпълних младостта си с цял низ от любови, докато най-после се случи онова, за което народът казва: „Веднъж стомна за вода, два пъти…“.”

Щастието спохожда онези, които са готови за него!

така е, има хора цял живот чакат щастието и не са разбрали, че то всеки ден е при тях:)))

от къде го направихте, пушачки.Нерди щастието, нерди пушенето, много сте порочни, да знаете.

не пуша, не пия и се радвам на всеки подарен ми ден, защото съм много наясно с това, че сме гости тук. А темата е повече за любовта като порок. Нали така Таня?

не е порок. Макар да прилича на болест, защото ни прави да не приличаме на себе си. Любовта е химия, която макар и да ни прави смешни понякога и "непрактични", всъщност ни спасява от пороците .Лекува ни от тях.Тя е живот

Тя е от всичко по малко.

Любовта е дар Божи!

утре ще кажа две думи... :-/

\m/
//

просто го написах по деликатно, все пак онази приказка е доста вярна - не пие, не пуши и по жени/мъже не ходи. Все пак не сме ангели:)))

А може би и за любовта е вярно – на младини са повече или по-малко спорадични връзки, но има още толкова други интересни неща, после, в зряла възраст все повече се замисляме над любовта и я търсим/намираме (не случайно хората се зачитат по любовна лирика в по-зряла въраст), а в старостта ни е домакин, защото тогава и да я търсим вече е почнти нвъзможно да я намерим и непрекъснато мислим за нея... :) Просто едно възможно тълкувание с което аз самият не съм много съгласен де ;)