За можещите :: комплексите на българския характер

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

05.03.2010 14:10 - комплексите на българския характер

Автор: rosidi Категория: Тя и той

Прочетен: 828 Коментари: 1 Гласове:

Последна промяна: 15.03.2010 11:30

И докато си ровех из моите архиви на студентството, открих нещо забравено взето от Иван Хаджийски и Николай Данчев.

Комплексите на българския характер

Парадоксите в характера на всеки народ очартават както обичайното, познатото, положеното в традицията, така и онова, което изненадва, стърчи, обърква изследователя. Те са плюсовете и минусите, крайните точки, които достига люлката, в която го люлее историята, и между които се очертава постоянното, трайното или така нареченото – традиционното. Между тия две крайни очертания върви трасето, дългият и отъпкан път на националния характер; онова, което знаем за себе си, на което сме се оповавали и ще се оповаваме; което е силата на кърмата ни; което го пише в учебниците и за което се пее в песните ни. Българинът е немислим без собствеността. Той без нея е като “дърво без корен”. Там, в нейното съществуване са изворът на мечтите му, там е куражът му за следващите дни, за децата му, за рода му. В сравнение с други народи едва ли има друга човешка общност така дълбоко органически свързана със собствеността. Тя пренася начин на живот, тя е реализирана човешка психика, тя е морал и култура, житейска философия. Нашият народ от формирането си до сега веднъж стъпил на тази земя е превърнал земята, на която живее в своя първооснова, в свое битие. Затова той я брани с цената на живота си, затова той цели 500 г. обожествява нивата и добитъка си, защото в тях той вижда единствената опора за съществуване, за оцеляване. Характерът, източникът на собствеността предоставят съдържанието на психичния свят на личности и социални групи. Когато българинът построи дом, имот със собствени средства, спечелени с честен труд, тогава той ги съхранява и обогатява. Няма друг народ, който цял живот да пести, за да построи дом. Много българи се лишават от храна, облекло, заслужен отдих за да съградят жилище, за да имат какво да оставят на децата си или пък да има “бели пари за черни дни”. И тук стигаме до парадокса – строим големи къщи, а умираме в мазето. Няма човек, който да не ги е виждал тези десетки хиляди къщи, на които е спретнато мазето, най-много първият етаж. По-нагоре стоят неизмазани тухли. Огромни къщи – цели здания със зеещи прозорци и непоставени врати, много често натъпкани със сено – хем къща, хем плевня. Такива някога бяха къщите на бедните хора, които през целия си живот не можаха да отделят повече от това – да направят скелята на къщата и да се наврат в каменните й основи. Нагоре – втория и третия етаж – ще ги строят по-нататък, като се види човек с пара. И тъй си отиваха от този свят – съберат китките на махалата, минават на конска каруца за последен път през чаршията и хайде там, откъдето никой не се е върнал. Къщата ако е рекъл Бог, ще я довършат младите...Тези къщи са отгледали цели поколения, едно след друго те са израствали в мазетата без да успеят да се възмогнат дотам, че да се качват поне на по-горнен етаж...Може да се каже, че пътят от мазето до този по-горен етаж е един от най-дългите пътища в нашата история... И тук идва мъдростта на българина: Като аз немога, деца нали имам. Те ако не могат – техните деца. Построеното пари не иска... Пак и друго – я виж! ...Аз да не съм по-долу от другите. Ала тези големи и нестегнати къщи не са строени само заради това “аз да не съм по-долу!”. Те наизкачаха над земята ни буквално изпод робското покривало и напънаха да се въздигат нависоко, защото векове наред ни беше турена ръка над главата, над църквите, над къщите ни... След Освобождението от турско робство България започва да строи – като нямаше още специални фабрики, всяко семейство само си ставаше фабрика за тухли. Не ситига дето бащата е направил къща, ама и синът трябва да направи. Тази мъдра жажда да се остави нещо на този свят! Когато се замогне малко българинът, стяга и втория етаж, и третия – да има! Цял живот блъскане за две цели – къща “като хората” да има и децита си да изучи. И досега българинът не прие да живее под наем. И той не прие, и нашето публично българско мнение не прие такъв човек. Такъв човек в очите на обществото за бездарен, скапан, калпав...Такъв човек е белязан и отхвърлен. Той е втора, че и трета ръка човек в нашето, иначе непознаващо и непризнаващо рангове обществено мнение... Цял живот трепане за една къща – колкото по-голяма, толкова се смята, че е по-кадърен човекът, който я е вдигнал. Колкото по-стегната, толкова е на тясно в кесията на такъв човек... Тогава идва нашият въпрос – като вдигне голямата къща, жена му като я подреди и стегне с шарени черги, с жърти ракли, с наредени китеници – кой от кой по-хубав, защо българинът не се качи там – в тия опердени стаи, в тия топли китеници да сгрее краката и душата си, а си остава остава долу, в мазето, дето се е родил той, дето се е родил баща му...Това вече е една друга страна на нашата душа. Хубавото, стегнатото, нагласеното да се пази за гости. Те ако дойдат, стопанката ще ги въведе, като дълго ще обяснява: “ ние можем как да е, вие се настанявайте...” Като си отидат гостите, тези стаи пак се стягат за други, може би, гости. Трудно, много трудно може да извърви и още не го е извървял нашият човек това разстояние – от мазето до новия кат... Свидно му е на него – яко постилият, яко трудилият се човек – да стъпва върху тия шарени и писани черги; колко нощи е студувал в планината около овцете. От какъв зор ще посяга на тая красота, като си е свикнал да спи долу, в мазето – до малката печица, до дръвцата, до двора...Дето стените дишат и излъчват неговата миризма, дето са текили и тъжни, и весели дните му. Не! Нека я има, нека е чистичка и подредена, нека да е готова, гости да посреща... Ето защо едва ли много ще сбъркаме, ако кажем, че българинът живее два живота – единият си е за него, за неговата си душа, вторият е за “какво ще кажат хората”... За това, че той “ не е кой да е”, за онова “кой аз ли?” Това е големият данък който плащаме на много още неизживени ситости и радостина съдбата си, които робството ни е отнело и сто и педесет години оттогава още не ни ги е върнало. Ние дори и днес нямаме самочувствие нито да си харчим парите, нито в чужбина да излезем, нито даже всички да извървим този проклет съдбовен път от долния етаж до горния. И тъй, носим си го този парадокс, за който чужденците не проумяват защо ние българите при толкова големи и хубави къщи предпочитаме мазетата си? Как да им отговориш, че да те разберат. Като те никога не са ни разбирали. Защото там още лежи сянката на историята в съдбата ни... Тъй ли е днес? Там ли, в полумрачните мазета живее съвременният българин? Тук настъпва промяната. Вървим по стълбите към първият етаж, едни от нас остават още в мазето – те все повече намаляват, други са още по стълбите – бавно, но сигурно крачат нагоре, трети се вече в светлите стаи на горните етажи. Малцина са останали онези, които икономисват днес, за да живеят утре добре децата им. Все повече и все по-сигурно съзнаваме, че животът ни е един и при това твърде кратък. Разделяме се с едни свои добродетели, но дали тези горни и слънчеви етажи ни правят по-добри и по-чисти хора. Парадоксът умира, но какво се ражда на негово място?

Нагоре