С времето все по-рядко прочитам нещо, което би ми харесало, а камо ли да ме впечатли. Днес, докато търсех нещо позитивно за да мотивирам едни деца, попаднах на текст, който не бях чела. Посланието му е много силно и дано въздайства на вас така както и на мен. Ето го и текста

ЗНАЧЕНИЕТО НА ПРОШКАТА
Джордж Ричи

Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!

Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.

Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.

Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:

- Ние живеехме в еврейската част на Варшава - започна бавно Бил. - Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница... Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. - Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: - Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят... Ето защо взех решението: през целия си живот - независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.

Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не.

източник:http://zashto-kak-podkrepata.hit.bg/podkrepa.htm#decata

ти, росиди, за този разказ-апотеоз на човешкото величие!

предизвика сълзи в очите ми, защото наистина освен любов в света ни нищо друго не би трябвало да съществува. Благодаря ти

Благодаря ти.

и аз благодаря и опитвам да живея като него макар и в по- добри условия....но това ме съхранява и само така се чувствам добре....благодаря на Бога...

Човек, у когото преобладават добрите мисли, винаги е по-добре в живота, колкото и лоши изненади да му поднесе.

за да обясни съществуването ни. Огромният брой хора никога не стига до него, защото прекарват живота си залисани в злободневието.

няма друго...

А задължително ли е да изчака обстоятелствата да го принудят насила да го приеме като изход, след като по-раншните възможности за това са вече пропуснати? Не е ли трагично да изгубиш всичко, за да се върнеш към онова, с което си можел да започнеш? Освен, ако неверието ти е пречило, или си вярвал, че имаш да получаваш много още, докато не ти бъде отнето и онова, което ти е изглеждало недостатъчно?