Има хора, които усещат силно привличане помежду си, но въпреки това връзка не се получава.
Има хора, които припокриват вижданията си за живота, света, усещанията си и въпреки това връзка не се получава.
Има срещи, при които усещаш дишането на другия сякаш е част от твоето собствено. Усещаш ударите на сърцето на другия, сякаш бие в теб. Има копнежи и желания, които остават неосъществени. Понякога от страх, понякога от прекомерно его.
Има хора, които събличат душата си пред теб. И хора, които карат твоята да пулсира – без докосване, без дума, без дъх. От самото присъствие на другия кожата ти настръхва. Има хора, които имат влияние помежду си. Наречете го химия. Наречете ги сродни души. Наречете ги както пожелаете. Но има връзки между такива хора, които никога не се осъществяват и някъде в пространството е писано да се разминат.
Не правете грешката да си мислите, че е съдбата. Не обвинявайте нея. Всички ние променяме тази така невъзпитана дама с изборите, които правим всеки ден. Тя просто ни слуша.
Има хора, които макар да са създадени да се срещнат, поемат в различни посоки. Не заради карма, а заради личен избор. Защото усещането, което носят един на друг е толкова силно, че се страхуват да продължат. И спират. На някой ред в чата. На първата чаша вино. На първата среща. Такива разминавания горчат дълго. И колко глупави трябва да сме хората, след като тази неблагодарница съдбата, която непрекъснато обвиняваме, ни навира право в лицето сродната ни душа, а ние я захвърляме. Отбягваме нещо, което имаме, а други прекарват цял живот в търсенето й.
Хората се страхуват от душите си. Във време, в което сме свикнали да се предлагат тела на безценица е много по-лесно да поискаш тялото на другия. Така нямаш отговорност към този човек. Тази нощ разполагаш с една плът, без чувства.
Душата е друго. Душата изпитва емоции. Тя тъгува, тя е щастлива, капризна. Иска друг вид ласка и внимание, които малцина имат време да й дадат. Превърнали сме се в първобитни, саможивлеци. Очакваме любов, а бягаме от нея. Знаем как да отключим животинското, но не и човешкото. Не се срамуваме да търсим ceкс, но се срамуваме да търсим любов. Колко жалко…
А сме родени за толкова повече. И можем толкова повече. А ние се задоволяваме с толкова малко. Наистина… колко жалко, колко жалко...
Автор: Силвия Крумова.     

истински, ама има нещо незавършено в него.
Тази Силвия сигурно има продължение.