"Реших обедната си почивка да прекарам в парка. Взех си кафе от близкия автомат. Насочих се към най-отдалечената и закътана пейка. Наоколо и без това беше пусто, но аз търсех уединие. Или убежище. Не знам. Седнах на пейката с лице към реката, извадих си една ябълка и реших, че ще е достатъчна да засити и без това нищожния ми глад. Не мина и половин ябълка време и усетих движение зад гърба си. Обърнах се инстинктивно и забелязах момче с раница да приближава към моята пейка... От всички празни пейки в този пуст парк, пуберът приближаваше моята... Изсумтях и обърнах очи. Момчето звучно настани първо раницата си до мен, а после стовари и себе си. Не дадох знак, че го отразявам, но обмислях как най-възпитано да стана и да се махна от пейката. Но при всички случаи щеше да изглежда, че бягам сякаш от прокажен. Затова останах. Довърших си ябълката, до дръжка. Винаги така ям ябълките, със семките и всичко останало. Само дръжката изхвърлям. Сепнах се от глас:
- Ехаа, ама и Вие ли ядете ябълките така?
Обърнах се по посока гласа и видях леката усмивка на тийнейджъра до мен.
-Ами, да - отговорих с усмивка - защо и други ли има?
- Да, аз - лаконично отвърна лапето.
Млъкнах и си запалих цигара. По някое време момчето попита:
-Може ли една?
-Ябълка или цигара? - отвърнах въпросително - Защото ябълки вече нямам, а цигара няма да ти дам.
- За цигара питах. Ама ясно.
- Съжалявам, не черпя деца с цигари.
- Лицемерка. - тихо ме упрекна младежът.
-Моля? - ахнах от наглостта му.
- Ами, всички възрастни сте такива, лицемери. Пушиш пред мен. Сигурно пушиш от тийнейджър, всички тогава пропушвате, ама ако нас ни видите с цигара правите проблем. Замълчах. Беше прав. За всичко беше прав. Но цигара не му дадох.
-Избягал си от час, а? - смених темата.
- Да. - лаконично отвърна.
- От кой час?
- Психология.
- Не я ли обичаш?
-Напротив. Много ми е интересна, но точно сега нямам нужда от нея.
-Ахам. Разбирам.
-Глупости, нищо не разбираш. - продължи нападателно момчето. - Още един лицемер.
-Пич - погледнах го в очите - явно нещо те мъчи, но нито съм виновна за него, нито съм те викала на тази пейка. В повече ми идват хормоните ти. Затова или плюй камъчето, или замълчи.
Момчето млъкна. След кратка пауза заговори с равен тон:
- Осиновен съм. Днес го разбрах. Набарах някакви документи, без да искам и го видях. Там онзи документ, дет за осиновители. На годинка и някакви месеци съм бил. Нашите са ме лъгали. През цялото време. Разбираш ли? Не съм тяхно дете. Никога не съм бил. А те, те просто са си прикривали гнусната лъжа. Разбрах защо една снимка не съм виждал на майка ми като бременна, а и нямам нищо общо с баща ми... Тъпанарска история. На 16 да разбереш, че нямаш родители. Че са те изоставили, а тези, които са те взели са те лъгали... Ебаси шибания живот.
- Затова ли избяга от часа по Психология?
- Оф, аз какво ти разказвам, ти какво ме питаш...
-Ами, нищо кой знае какво не ми разказа, ако трябва да съм честна...
-Моля? Ама ти си голям дразнител - опули се момчето насреща ми.
-Ми, да, определено съм и много хора не ме харесват.
-Със сигурност - заяви момчето и заби поглед в обувките си.
-Тези обувки твои ли са? - попитах го.
-Ама ти продължаваш с тъпите въпроси. Мои са, много ясно.
-По логиката ти не са. По логиката ти тези обувки са на производителя, но не и твои. -О, чакай малко, да не ме сравняваш с едни кецове? - злобно отвърна младежът. -Всъщност, правя го. Щото нали нямаш родители. Ама хубави кецове виждам имаш. Вашите обичат ли те?
-Лъжците ли? Че как да вярвам вече, че ме обичат, като са ме лъгали?
-Ми, аз лъжа не виждам тука. Виждам само спестена истина.
-Нищо, нищо не разбираш ти.
-Напротив.
-Добре, и какво? Да скачам от кеф, че съм осиновен ли?
-Ми, не му е дошъл моментът на това. Но пък много не са имали твоя късмет.
-Мразя те, без дори да те познавам! - троснато заяви пуберът.
-Това е страхотно начало
-На какво е начало? -На това, което ти предстои. На пътят, който ти предстои. Към теб самия. Този път винаги започва с някаква болка и с някакви хора, които мразиш.
-Май трябваше да остана в часа.
-Не трябваше. Трябваше да дойдеш и да ми развалиш уединението с мрънкането, че си осиновен. Обичан, обгрижван, възпитан с кеф, както виждам, но най-важното е, че си осиновен. И не, пич, родителите ти не са лъжци. Те са просто хора, които са се страхували да ти кажат истината, заради ето тази реакция. И да, ти първо си изоставен, но после си пожелан. И то много желан, щото пътят към това да осиновиш дете е трънлив, дълъг и гаден. Ще си преодолееш травмата от изоставянето. Ще разбереш, че понякога някой трябва да те изостави, за да продължиш напред. Понякога някой трябва да те изгуби или ти да изгубиш някого, за да намериш себе си. Ще разбереш някой ден, че това да направиш, родиш дете, не те превръща в родител. Всъщност това е най-лесната болка. Най-лесната битка. После идва трудното, красивото, всичкото на едно родителстване. Родител не ставаш. Ей така от веднъж. Това е процес. До гроб е процес. И е супер лесно да обичаш бебето, което носиш в корема си. Някак естествено е. Но да обичаш детето, расло в друг корем, си е висш пилотаж. Тъй че, не ми е голяма драмата ти. Да, изоставен си при раждането. Не знаеш причините. Но пък знаеш причината да си осиновен. И тя е само една. Обич. Любов. Това е. Друга няма. Деца се изоставят по различни причини. Но се вземат по една. Пък ти драматизирай на воля. Майка ти и баща ти знаят ли, че си разбрал за осиновяването?
-Не - смотолеви момчето.
- Окей.
-Много ще се притеснят, сигурен съм. Те, те все се притесняват за мен. И не знам, не знам изобщо к"во да правя.
-Ами, можеш да се хвърлиш в реката и да се удавиш, както всъщност го обмисляше или да отидеш у вас, да погледнеш родителите си в очите и да се опиташ да видиш през голямото си наранено его, любовта им и страха им да не те изгубят. Само че, ако решиш да се мяташ в реката, изчакай да си тръгна, че да не ми лежиш на съвестта. -Ама ти си голям чешит - рече ми момчето.
-Мдаам, и по-голям съм. Сега съм мила.
-Ха, мила била. - иронично промълви.
-Та, пич, чии са тези кецове? На производителя или твои?
-Мои са! И не съм тъпите кецове.
-Не си. Всъщност, си голяма работа, ама още са ти закърпени очите.
-О, да не почна да се подмазваш?
-Че за какво? Ти седна до мен на пейката, явно от страх да не направиш глупост. Сподели ми болката си. И продължаваш да говориш с мен. Защо?
-Де да знам. Струваш ми се честна. Не знам защо. Някак не говориш заучени думички и не си лицемерно мила...
-Ти нямаше нужда от това да съм мила. Ти имаше нужда от честност. Получи я.
-Да, така е. И все пак, не можеш да ме разбереш. Не знаеш през какво преминавам... -По-малка от тебе бях, когато разбрах, че съм осиновена.
Момчето облещи очи. Аз продължих.
- И да, знам, че преди да заживееш с мисълта, че си пожелан, заживяваш с мисълта, че си изоставен... И много време ти е нужно да се пребориш с тази мисъл. Аз постоянно се страхувах някой да не ме изостави. Все гледах да съм харесвана, обичана, приемана. Понякога на всяка цена. Но в един момент цената става прекалено висока и спираш да я плащаш. Срещаш се лице в лице със страха си, оглеждаш го, прегръщаш го, приемаш го и той изчезва. После идва якото. После чуваш другото: "Ти не си изоставен. Ти си желан, много желан." И вече знаеш кой глас да слушаш. Кое да чуеш. Трябва време. Но всяка секунда болка си струва. Пък и когато имаш хора зад гърба си, които са те искали и те приемат като сбъднат мечта... Е някак яко.
-Ти не ме лъжеш, че си осиновена... - пронизваше ме със сините си очи момчето.
-Че за какво ми е да те лъжа?
-Ти знаеш през какво преминавам. Ама наистина знаеш. Ето защо все едно някой ме бутна към тази пейка...
-Винаги съм казвала, че пейките събират, понякога повече от домовете.
-Егати, вярно е. Не си толкова голям дразнител.. Готина си.
-Зависи с какви очи ме гледаш. Щом ме гледаш с готини очи, съм ти готина - усмихнах му се майчински.
-Благодаря ти! Много ти благодаря!
-Аз ти благодаря. Някак ми усмихна и осмисли деня. Нали няма да се мяташ в реката? Пуберът се засмя и отговори:
-Не искам да ти лежа на съвестта.
-Супер, тогава ще тръгвам. Че почивката ми отдавна свърши.
-Ей, извинявай. Аз те замотах. Ще повървя с теб до онова дърво. Ти какво работиш?
- Психолог съм.
-Мамка му, и ден. Значи, все пак не избягах от психологията - засмя се момчето.
-Точно от психологията не можеш да избягаш. Тя все те настига, когато трябва - отвърнах с усмивка.
Продължих към кабинета си, където двойка съпрузи ме чакаха за консултация. След дълго отлагане, трябваше да съобщят на 16-годишния си син, че е осиновен. Случайности."
Елеонора Бойчева

вълнуващо !