"Поболя се тъщата и след седмица почина. Взехме тъста при нас. Място има, няма да кукува сам. Взехме и кучето на тъщата, черен рошав гад, за наше нещастие. Хапе наред, сере наред, вие, беснее, по двама го водим на разходка.
Децата зиме и лете с дънки и дълги ръкави, да се не виждат следите. Дядо си жалят. Ходихме по доктори, кинолози. Всички викат - "Приспете го".
А дядото вика: "Приспите ли го, и моя ред е дошъл."
Есента съвсем го хванаха бесните. А трябва и да се подстригва.
Тука, там, никой не ще с тоя бяс да се занимава.
Стари кучкари накрая ме насочиха към опитен специалист. Отивам. Завличам и оная гад до там. Викам ѝ с упойка, ако щете (нека пукне от нея, сили няма вече), парите са без значение, ама го оправете.
А тая едно дребно хубаво миньонче, само се врътна, хвана го за каишката и вика: ,,Ела след час".
Отивам аз, гледам тая стриже между ноктите някакъв друг гъзарски пес. Лапнал един портокал, изпънат като гвардеец на парад... а, бе, изобщо. Чак като ме погледна с бялото на очите, разбрах, че е нашия.
А мацката вика: "Трябва и зъбите, вика, да му чистите и ноктите да подрязвате".
ЗЪБИТЕ, виждаш ли, да съм му чистел! Какви зъби, ма!? И като почнах! Цялата история и разказах.
Тя помълча и каза. "Вие знаете, че тъщата Ви е починала, ама той не знае. И мисли, че сте го откраднали от нея. Вижда, че и мъжът ѝ страда. Не може да го изостави, но прави всичко, за да го изгоните, понеже не може да избяга."
Качихме се в колата и право в къщата на тъщата. Отворих му, празно вътре, необитаемо. Разправям му, той си трае, поне не ръмжи.
После го заведох на гроба. Показвам му. Мина съсед, седнахме, отворихме шише, разговорихме се.
И тогава той разбра! Вдигна муцуната, зави, после я завря под лапите. Не го припирах. Когато чак сам стана, се прибрахме.
А у дома го гледат и не вярват. Синът грабна якето и ключовете и тръгна към вратата.
"Ще се женя, вика, за нея! Щом е разбрала песа и мен ще разбере!"
След три месеца се ожениха. Сега дъртият пес гледа внучетата."
Автор: Владимир Борисов
Превод: Иван Богдан